```Adam```Brody```

HeLLo All
 
ИндексИндекс  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Вход  

Share | 
 

 Разказчета

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ескарина
Дъщеря на Хаоса
Дъщеря на Хаоса
avatar

Брой мнения : 51
Age : 110
Localisation : Варнътъ
Registration date : 21.10.2006

ПисанеЗаглавие: Разказчета   Чет Окт 26, 2006 10:21 am

Ами... на мен по принцип силата не ми е в разказите, но като за начало ще ви пусна едно.. ъъ.. нещо. Не се получи особено добре, приемам критика.

За картофите и Смъртта

Живял някога един картоф.
Може би глаголът "живял" ви се вижда твърде неуместно употребен. Е, не е. Не, няма нужда да ми чертаете сложни схеми за еволюцията на картофите. И не, не се налага да изтъквате очевидната липса на мозък при тях.
Да, знам, че липсва всякаква логика!

Точно това си мислел и картофа.
"Седя си аз във влажната земя", разсъждавал той, "И си мисля, че няма никаква логика. Но какво е логиката, ако не удобно средство, за да обясним случващото се. Така де, ако картофите по принцип живееха, то това щеше да бъде логично. В крайна сметка логиката е нагласена според Вселената, а не Вселената според логиката." И след това се изтягал назад, доволен от блестящия си ум.
Би изтанцувал един щастлив степ, но за степа все пак се изискват крака.

Тук е момента да прекъсна за едно разяснение към учителите по литература: Не, уважаеми дами и господа, животът на картофа не е метафоричен израз на живота на човека, който той прекарва в тъмнина. И силно се съмнявам картофа да притежава висок морал или нравствен стоицизъм. Можете да питате един нещастен женски колорадски бръмбар, който дори не успя да го съди за сексуален тормоз, понеже картофа пледира невменяемост. Съда беше принуден да се съгласи - в крайна сметка кой нормален картоф би успял да напише думата "невменяемост".

И така. Един ден, точно след като успял да докаже Питагоровата теорема (което наистина си е постижение, понеже не знаел какво е "триъгълник", "пропорция" и дори "теорема") и за пореден път се изтягал доволен от себе си, чул странен шум. Някой висок около метър и осемдесет пич, с лопата в ръка, се мотаел над главата му и мърморел нещо за мамата на лопатата (учудващо е какви изводи може да си направи някой, прекарал целия си живот в тъмнина и тишина, от няколко тъпи звука). Картофа известно време се озадачавал коя точно е мамата на лопатата, но миг преди да направи грандиозното откритие усетил тъпа болка в... ъъ, себе си. Може би в областта на главата, но е трудно да си прецизен с картофите. След това пръстта над главата му се размърдала и го заляло странно... нещо. "Светлина" кръстил го той моментално. И тъкмо констатирал, че светлината представлява вълново-корпускуларно лъчение с приблизителна скорост 300 000 km/s, когато почувствал, че някой го вдига и изчиства последните частици лепкава пръст, напомнящи му за родния дом.
- Хей! - извикал картофа.
- Брей, какъв голям картоф. - казал човека.
- Благодаря. - отвърнал картофа и се престрашил да отвори... фото-чувствителните си клетки. Видял звездите, усетил вятъра, почувствал топлия летен дъжд по цялото... себе си. И решил, че е отвратително.
- Умрял ли съм? - обърнал се той към широкоплещестия селянин, който понастоящем го душел любопитно. И ако питате картофа - крайно нетактично. - Това е ада, нали? Вечно пържене на гадната светлина, сред гадната падаща от небето вода, която измива пръстта от теб? С какво съм го заслужил?
- Ще те обеля, ще те нарежа и ще си те опържа. - решил накрая човека, сякаш без да чува какво му говори картофа. Така е устроен слуха на човешките същества - автоматично пропуска всичко, което не иска да чуе. И вие не бихте искали да чуете вечерята ви да ви говори, нали?
- Шах? - предложил отчаян картофа. - ШАХ, ШАХ! - разкрещял се, когато човека се обърнал и тръгнал през полето към схлупената постройка, която приемал като свой дом. - ШАХ! - Човека спрял и се ослушал. "Аха", казал си картофа.
- Има ли някой? - попитал човека предпазливо.
- Тук долу, бе, чукан! - ядосал се картофа. Ядосаният картоф е доста любопитна гледка, между другото.
- Картоф? - попитал човека.
- Същия. - отвърнал картофа.
- О. - констатирал човека. - Любопитно.
Трябва да вметнем, че картофа определено случил на човек - някой по-интелигентен директно би отхвърлил съществуването на говорещи картофи като абсолютно нелогично. А нашия картоф вече щеше да се пържи в някой тефлонов тиган с ултра-модерно покритие и червена точка, оказваща температурата на олиото.
- Искам шах. - повторил картофа.
- Какъв шах? - озадачил се човека.
- Шах, бе. Ти си Смъртта, нали? Така де, трябва да си. А аз имам правото на една игра на шах, преди да ме убиеш. Така повелява традицията.
- Аха. - казал човека. Започвал да усеща, че това не е нормално поведение за един картоф, но все още не можел да разбере какво точно не е наред. - Ама аз не мога да играя шах.
- Каква Смърт си ти, бе? Шах не можел да играе! Уф, все тая... тогава един бридж?
- Ъм... така и не се научих да различавам дамата от попа. - човека вдигнал рамене виновно.
- Единия има брада. - сопнал се картофа. - Виж пич, решавай, щото почвам да изсъхвам.
Човека се разколебал. Бил гладен, но се съмнявал, че говорещите картофи са особено здравословни.
- Чакай тук. - отвърнал накрая на картофа и го поставил внимателно сред тревата.
- Няма къде да ходя. - примирил се картофа и се опитал да се разграничи възможно най-много от гадната мокра трева. Загледал се в силуета на човека, който се отдалечавал все повече, мърморейки нещо за "мамата". Чия мама не се уточнявало, затова картофа предположил, че става въпрос за мамата на света като цяло. Може би ако не беше поставен в такива неплодотворни условия, картофа би разнищил загадката на майката на света като цяло.
Човека стигнал до дребната каменна къщичка, подпрял калната лопата на стената и влязъл. Картофа чул приглушения спор, но не успял да различи думите - вероятно способността да вижда отнела от чувствителността на слуха му.

След малко човека се върнал.
- Е? - попитал картофа.
- Жената вика, че това е абсурд. - отвърнал той намусено. - И че ако отново припаря до къщата с тези калните обувки ще ме удари по главата с тефлоновия тиган с ултра-модерно покритие и червена точка, оказваща температурата на олиото.
- Неприятно. И кво правим сега?
- Ами... жената вика, че картофите не говорят. В такъв случай ти си плод на моето въображение и може би резултат от тежкото ми детство. Сега като си помисля, помня как майка ми ме караше да ям варени картофи.
- Съчувствам ти. - отвърнал картофа, който започвал да се изнервя.
- Така че единственото решение е да спреш да говориш. Или да спра да те чувам. А понеже си плод на въображението ми, то си е едно и също. И все пак няма да те ям. Просто ще те оставя.. там, където си и ще забравя за теб. Забравям, забравям... - започнал да си самовнушава той и скоро наистина забравил.
- Ама... ама... Хей! - развикал се картофа.
- Трататаратаатаа - затананикал си излишно високо човека и тръгнал към къщата. Изтъркал си изключително внимателно ботушите на изтривалката, преди да влезе.

- Уф. - констатирал картофа. - И сега какво?
- Сегаа... ще умреш! - наоколо се разнесъл свръхестествен глас. В следващия момент от небето паднал (буквално) малък изгнил картоф, яхнал сравнително голям колорадски бръмбар и стискащ миниатюрна коса в едната си ръка.
- Шах? - опитал картофа. - ШАХ! ШАХ! ША...

Чуло се свистене и онази част, която хипотетично приехме за главата на картофа, се търколила в калта.

The End
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
faHTa
ЕнеРгийНаТа НаПиТка
ЕнеРгийНаТа НаПиТка
avatar

Брой мнения : 87
Registration date : 23.10.2006

ПисанеЗаглавие: Re: Разказчета   Чет Окт 26, 2006 1:22 pm

Много ме кефи! Сумер увлекателно разказваш, ама края май си го попретупала. Твърде набързо умря тоя картоф... трябвало малко по-задълбочена да я напрайш частта със смъртта Wink Иначе разказът е много як! браво!!!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
```DeSiTo```
КоРумПиРаНа адМиНКа
КоРумПиРаНа адМиНКа
avatar

Брой мнения : 378
Age : 26
Registration date : 21.10.2006

ПисанеЗаглавие: Re: Разказчета   Чет Окт 26, 2006 2:23 pm

Брао Геви, никога не съм се съмнявала в теб!

Ама... искам да сложиш онзи разказ за овцата - той направо ме кефи... Плийс в името на твойто другарче...

_________________
Но сълзите ти ледът в гърдите ми едва ли биха могли да разтопят!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://adambrodybg.bbgraf.com
Ескарина
Дъщеря на Хаоса
Дъщеря на Хаоса
avatar

Брой мнения : 51
Age : 110
Localisation : Варнътъ
Registration date : 21.10.2006

ПисанеЗаглавие: Re: Разказчета   Чет Окт 26, 2006 7:05 pm

faHTa написа:
Много ме кефи! Сумер увлекателно разказваш, ама края май си го попретупала. Твърде набързо умря тоя картоф... трябвало малко по-задълбочена да я напрайш частта със смъртта Wink Иначе разказът е много як! браво!!!
Колкото до момента със смъртта - вярно съм го попретупала. Просто вдъхновението ми дойде около 15 минути преди да тръгна за училище и... така де.
А иначе - благодаря за похвалата. Smile

```DeSiTo``` написа:
Брао Геви, никога не съм се съмнявала в теб!

Ама... искам да сложиш онзи разказ за овцата - той направо ме кефи... Плийс в името на твойто другарче...

И специално за Деситу:
(само да отбележа, че тоя разказ пък изобщо не си го харесвам...)

Откачалка?

На вратата се почука. Подскочих. Не съм сигурна защо това ме стресна толкова, вратите по принцип са за да бъде чукано на тях преди да се влезе, нали? Ако не са затова, то тогава функцията на вратите сериозно ми убягва.
На вратата се почука отново. И аз отново подскочих. Проблема когато си току-що дипломиран психолог е, че не знаеш какъв откачалник ще нахлуе в следващия момент в стаята. Домакиня, търсеща на кого да сподели подробности от живота на съседката Пенка или пък психопат със сътър. Тайничко се надявах да е психопата. Така де, съседката Пенка в повечето случаи не е особено интересна личност.
На вратата се почука за трети път. Спрях да търся най-подходящия според фън шуй начин за нареждане на молива, острилката и химикалката по бюрото. Вдигнах поглед. Мина ми през ума, че трябва да отговоря по някакъв начин. Кой е най-професианолно звучащия отговор?
- Влезте. - заповядах тежко и махнах повелително с ръка.
Побързах да заема мястото си на големия кожен стол. Допрях върховете на пръстите си за по-голямо въздействие. Попригладих бежевото си сако, закопчавайки още няколко копчета. Ако закопчаех повече щях да се задуша по особено неприятен начин, така че се въздържах. Тези дрехи ме изнервяха неимоверно, но някак не ми се връзва психолог с тениска с призив "Support the war against Christianity".
Успях да си придам възможно най-разбиращ вид точно преди вратата да изскърца колебливо. "Домакиня" опитах се да позная, миг преди да видя първия си пациент.
Не съм сигурна дали изобщо можеше да съм по-далеч от истината.
В стаята влезе синя овца. Сега като го казвам звучи странно, но ако бяхте там... пак щеше да ви се стори странно, като се замисля. Но аз съм абсолютно сериозна. Синя овца. В един приятен, пастелен оттенък на синьото.
Овцата пристъпи неловко, оглеждайки стаята с влажните си очи.
- Извинете, нямам записан час, но... - извинително сви рамене.
- Кхъм... да... кхъм... няма проблем. - опомних се и спрях да зяпам вимето й. Все пак ми беше пациент. И фактът, че беше синя говореща овца, изобщо не трябваше да оказва влияние на професионализмът ми.
- Седнете. - кимнах й към кушетката.
- Благодаря.
Потърсих в джоба си листа с подготвените въпроси, след което осъзнах, че всъщност тази отвратителна бежева пола няма джоб. Сигурно съм изглеждала странно, докато опипвах бедрото си в търсене на заветния джоб, но... по дяволите, какво може да се стори странно на една синя овца?
Както и да е. Очевидно бях забравила въпросите в дънките. Ще импровизирам! Колко вълнуващо!
- От какво се оплаквате? Проблеми със съня? - попитах и се облегнах гордо. Това си беше един наистина добър класически въпрос.
- О, не, спя като къпана.
- Ъм... ъъ... а... майка ви! Чувствате ли се притисната от майка си? - започвах да губя контрол над разговора. Не бях съвсем наясно какво означава това, но правило 7 гласеше "никога не губи контрол над разговора", следователно - не беше на добре.
- Всъщност с майка ми никога не сме успявали да намерим общ език, ако разбирате какво искам да ви кажа. - каза тя с онзи леко бълбукащ тон, който използваш когато смяташ, че си направил особено остроумна забележка. Посрещнах изявлението с празен поглед. - Все пак тя беше овца... - побърза да поясни.
- А вие... сте? - озадачих се аз.
- Ами точно затова идвам... - зазяпа се в тавана тя и започна нервно да кърши... копитца? - Аз... не знам какво съм. Представяте ли си, въобразила съм си, че съм синя овца. Хаха. Което е невъзможно. Невъзможно е, нали? - погледна колебливо към мен за потвърждение. Само свих рамене. - И... така, де. Би трябвало да съм луда, нали? Само лудите вярват в съществуването на сини овце. А аз някак... вярвам, че съществувам. Знам, че не трябва, но... Кажете ми, докторе, луда ли съм? - погледна ме умолително тя.
- Хмм... не знам. Не мисля. Вижте, госпожо, вие сте синя овца. - опитах се за звуча уверено, но сякаш не успях да скрия нотката на озадачение - Колкото до съществуването ви... това е малко болна тема в психологията. Официално е приета тезата "мисля, следователно съществувам", въпреки че мисленето напоследък не е основен приоритет.
- Значи твърдите, че аз не само съществувам, но и съществувам бидейки синя овца?
- Опасявам се, че е така.
- О, мамка му. - овцата помълча известно време, след което скочи от кушетката и размаха заплашително копито наоколо - Вие сте по-луда и от мен, госпожице! Разбираемо е да вярваш в собственото си съществуване, но вие да вярвате в моето съществуване вече си е болестно състояние. И аз дойдох на търся съвет от вас? Пфу. Тръгвам си от това странно място!
Вратата се затръшна. Молива се търколи по бюрото и направи идеалния според фън шуй ъгъл с острилката и химикалката.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
RaInY_sOuL
Фен съм
Фен съм
avatar

Брой мнения : 213
Age : 24
Registration date : 22.10.2006

ПисанеЗаглавие: Re: Разказчета   Сря Ное 08, 2006 4:38 pm

А....жестоко е...хаха....тази овца направо ме уби :yeahbaby: Ставаш за психолог.. :allright:

Ето и от мен...
Кървава сълза

Едно красиво момиче на име Лили, но дали красотата се изрзява повърхностно или вътрешно, сами ще прецените по-нататък. Това нежно момиче, бе облегнало глава на рамото на един черноок момък, лежащ безмълвно и с гледащи виновно очи... Двамата сърдито влюбени мълчаха..говореха си с галещи ласки. Две красиви, неразделни половинки... Дишаха свободно, но с тежест на дивана...
-Скъпи мой, защо...? Защо тъй силно трябва да ме нараняваш?!- попита тя и с мъка го погали по лицето. Момчето...да го наречем Даниел, с радостна-изкуствена усмивка, с нежен хрипав глас продума думи още по-болезнени:
-Аз трябва да тръгвам. Осъзнах нещо... не трябва да съм тук! Аз не искам, но няма начин...лошото живее в мен, то говори и бие неуморно...- след тези негови изречение, тя пусна нещо прозрачно, течно, което се пързулна по бузата й и стигна до брадичката. Даниел го избърса и я целуна по тънките изящни "ивици" и стана. Стана и излезе. Остави я...да лежи...болезнено защитена от нещо...но от какво? Питаше се...
След известно време момичето осъзна, че иска да е с него и каквото и да е това, което я застрашава и кара любимия й да я напусне, ще го последва...Озова се пред блока...духаше силен смръзяващ вятър, небето бе черно и пусто с малки жълти точици.... Улицата бе тиха, безшумна и само една счупена улична лапма премигваше и дразнеше нежния й поглед, който запрепуска из тъмния отсрещен тротоар. Накрая той се спря на една позната фигура, ръцете пъхнати в джобовете на широки дънки, които бяха изцапани с петна, но от какво? Не се различаваше. От наведената глава, се виждаше само развяната черна коса. Объркано, момичето побягна към фигурата и я спря. Тогава тази красива фигура се обърна с неузнаваем, жесток и пронизващ поглед. Лили забеляза една разлика, от красивите му черни като пръстта очи, сега я гледаха червени, с котешка зеница..страшни, смъртни. Уплаши се, отдалечи се от него. Момчето се обърна бавно, стоеше и я гледаше сериозно, но все пак в погледа му се четеше силната любов към нея.
-Какво ти е? Къде е момчето, което обичам???- в гласът й се различаваха прескачащите силни думи, които изказваха загуба и безнадежност.
-Тук, пред теб. Това представлявам...Аз съм дявол, опасен...отнемащ щастие, живот.- отговори й жално, ала момичето не можеше да повярва на думите му.
-Защо тогава аз съм жива? Как още стоя пред теб и ти не ми правиш нищо?
-Аз...не знам...някаква силна връзка между нас, спира чудовището в мен да излезе когато си тук.- говореше тихо и неуверено Даниел.
-Обичта, скъпи...нашата любов е по-силна!- уверено обясни му тя. -Аз не вярвам ти да си чудовище! Толкова си грижовен и мил..не си способен на такова...- не успя да се доискаже, тъй като той я прекъсна. Даниел направи стъпки напред, излезе от тъмнината и тогава Лили можеше да го види. Петната, които преди малко тя не различаваше, сега се виждаха ясно...петна от топла и свежа кръв! Момичето гледаше стъписано...след броени секунди, се съвзе, приближи се до него и му отвърна:
-Може да си убиец, аз ще остана с теб!- приближи се до топлото му тяло и го целуна. Дяволското изчадие я отблъсна, погледна наоколо и извика:
-Махай се! Тук е опасно...аз...не знам на какво съм способен! Не искам да те нараня! Забрави ме! Мрази ме!- обърна се и побягна. Лили бързо тръгна след него. Той го осъзна, но нямаше какво да направи. Стигнаха до още по-тъмна и безлюдна улица. Внезапно момъкът спря, тя също. Обърна съм към нея, наметна я с якето си и й каза:
-Оттук нататък съм сам. Ти не си добре дошла тук.- изчака да си тръгне и после продължи. Тогава Лили бързо се върна и се притаи зад едни варели. От там тя виждаше единственото осветено място от 4 лампи, разположени по форма на квадрат, а до тях една ниска, изоставена сграда. По средата на светлината стоеше нейния любим и гледаше сериозно как около него кръжаха 5ма подобни на него и му говореха зловещо.
- Предател! Никой не трябва да знае за нашето съществувание! - изшипя един доста едър и висок дявол, с дълга кафява коса, присвити малки очи и с синьо наметало.
-Да, знаехме, че ще се издъниш!- изказа негодуванието си един много по-малък и слабичък подобен.
-За какво говорите?! Всичките ми жертви са мътрви, така че няма как някой да ме е разкрил.- правеше се на невинен Даниел, макар да знаеше за какво става въпрос. Високия дявол погледна към мястото където се беше притаила Лили и тогава тя усети как нещо силно я сграбчи и се озова пред своята любов. Даниел гледаше стъписано и разочаровано.
-Какво правиш тук?! Нали ти казах, че е опасно! - уплашен я изкритикува...
-Хмм...знаех си аз, че е нещо скъпо за теб!- заяви главният му враг и се изсмя зловещо. - Много съм гладен...а това крехко момиче не е за изпускане!- приближи се и я погали по бузата. Отвори уста, готов да забие зъбите си в шията й, но..
-СТОЙ! Не я докосвай, Сайрос!- извика Даниел. - Имаш мен, самият син на същинскя дявол! Какво друго ти трябва...
-Прав си....хммм... По-добре да те убия!- съгласи се Сайрос. Момичето бе принудено да гледа, как пленен и безпомощен, Даниел седеше, а останалите го изтезаваха, раздираха тялото му, докато не припадне. Плачейки молеше този, който я държеше да я пусне. Сайрос и останалите пристъпиха към нея и я биха по лицето...галеха устните й, но изведнъж нещо ги повали и след миг, всичките 5 лежаха мъртви на земята, а Даниел пиеше жадно кръвта на Сайрос. После се надигна и я погледна виновно, но погледът на момичето бе съсредоточен върху кръвта, потекла по брадата му.
-Виждаш ли какво представлявам?! Как пия кръв и искам още и още...! - след тези негови, горещи думи, стана нещо необичайно. Зад Даниел се появи най-зловещото същество. Същинския дявол стоеше с дълго червено наметало, с бели очи и кафява набръчкана кожа. И от присъствието му заваля силен дъжд.
-Сине.- прошепна с грозен глас. Момчето се обърна плахо.
-Татко?!
-Сине, как ме разочарова...Последва моята грешка..влюби се в жертва! - обвиняваше го, но детето му не се отказваше.
-Да, но не смятам, че това е твоята грешка. Тя е всичко за мен!- отиде до Лили и я отвърза, а по ръцете й останаха кървави следи от стегнатото въже...Бащата се приближи, пое дълбоко дъх и продума доволно:
-Тя е изпълнена с уплаха... Със сигурност е сладка като майка ти...
-Точно така..ти уби майка ми! Собствената си жена, татко! Това е твоята грешка!- извика Даниел, изпълнен с болка, изялзла от стари рани.
-Не аз убих майка ти, сине! Той..моят брат, който винаги ме е мразил я уби в нощта, когато ти се появи на този жесток свят...Всички мислеха, че аз съм го направил! Но как като майка ти беше единствената жена, която някога съм обичал! Не ти казах, защото исках да ме мразиш... да мразиш всички и да те предпазя от любовта, която е жестока!
-Но не успя...аз я обичам и ще бъда с нея, до края на дните си!- продължаваше нейния любим.
Великия дявол отказа да повярва, извади огнен нож, запрати надалеч Даниел, който се струполяса на земята, и вдигна ръка.
-Ти не принадлежиш на този свят! Сега ще я погубя, докато не е станало късно!- посегна да я убие, Лили затвори очи и чу вик...
Когато ги отвори, видя Даниел пред себе си с нож, забит в сърцето му. Той падна на земята, дишайки с последни сили. Същинския дявол гледаше като платно, извика нещастно и изчезна. Лили не можеше да повярва... Застана до него, извади нежно ножа и прегърна кървавите му гърди. Поизправи се над лицето му и го гледаше как кашля...Той стискаше ръката й.
-Обичам те! -продума й тихо и отпусна безжизнено глава на мокрия цимент. Лили започна да плаче, терзаеше се...загуби любовта на живота си... Гледаше бледото му лице и една сълза падна на изцапаната му блуза и се смеси с кръвта... Това бе най-силната...най-тежката кървава сълза.

Доста е дългичко..дано някой се престраши да го прочете...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Разказчета   

Върнете се в началото Go down
 
Разказчета
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
```Adam```Brody``` :: Всичко останало :: Арт-
Идете на: